«Храната на боговете»

В средата на деветнадесети век в нашия странен свят се появи една особена прослойка от хора в напреднала възраст, които въпреки техните възражения бяха наричани, при това съвсем точно — „учени“. Те дотолкова ненавиждаха тази дума, че тя не можеше да бъде срещната на страниците на списание „Nature“, което още от самото начало се оформи като тяхно специализирано издание, сякаш омразният термин лежеше в основата на всички ругатни в тази злощастна страна. Въпреки това широката общественост и печатът знаеха нещата по-добре и така прослойката си остана наименована по този начин. Във всички публикации тези хора бяха наричани най-малкото „нашите видни учени“, „най-изтъкнатите ни учени“ или пък „учени със световна известност“.

Без съмнение и господин Бесингтън, и професор Редууд бяха напълно заслужили всяко едно от тези определения дълго преди да бяха направили откритието, за което ще стане дума в нашия разказ. Господин Бесингтън беше член на Кралското дружество и бивш председател на Дружеството на химиците, а професор Редууд беше професор по физиология в колежа Бонд стрийт на Лондонския университет и от време на време бе злостно очернян от противниците на вивисекцията. И двамата още от младини водеха затворения живот на академични учени.

На външен вид и двамата, разбира се, бяха съвсем обикновени, каквито са всъщност всички истински учени. Дори у най-скромния актьор можеше да се забележи повече превзетост, отколкото у всички членове на Кралското дружество, взети заедно. Господин Бесингтън бе нисък и съвсем, ама съвсем плешив. Освен това той леко заекваше, носеше очила с позлатени рамки и високи платнени обувки, осеяни с безброй прорези, които облекчаваха неговите страдания, предизвиквани от мазолите на краката му. Външността на Редууд беше още по-непретенциозна. До възникването на идеята за Храната на боговете (както настоявам да бъде наричано това вещество) те водеха толкова затворен и отдаден на науката живот, че в него надали може да бъде открито нещо, което би заинтересувало читателя.