«Скандал»

— Д-дом? — повтори тя. Не можеше да помръдне. Изражението му беше толкова напрегнато, изопнато… сериозно. Тялото й сякаш се залюля лекичко към него.

Погледът му бе толкова пронизващ — струваше й се, че прониква чак в душата й.

От ръката му изпадна нещо — нещо бяло и смачкано, навярно кърпичка. Беше тръгнал към нея.

— Ан.

Никога досега не я беше наричал с малкото й име. Ан не успя да каже нищо. Трепереше. Какво можеше да иска Дом от нея?

— Какво става, Ан? — попита той.

— Аз… аз реших да се скрия.

Дом стисна челюст.

— Това е празненство. — Погледът му не се отместваше от лицето й. — Предполага се, че празненствата са нещо забавно.

Тя прехапа устни.

— Това не е.

Сега погледът му беше върху устните й.

— Да, предполагам, че не е — не и за теб.

Ан се вцепени. Нима той знаеше? Нима четеше мислите й? Възможно ли бе да знае, че тя го обича? Че ще го обича до смъртта си? Не, сигурно си въобразявам, бързо реши Ан.

— Бих… бих искала да ти поднеса поздравленията си — прегракнало каза тя.

Той отново се взря в очите й. Съвсем ясно се виждаше как вената на слепоочието му пулсира.

— Наистина ли?

— Д-да.

Внезапно Дом пъхна рязко ръце в джобовете си. При това движение лунните лъчи попаднаха върху сапфирените копчета на ризата му и скъпоценните камъни заблестяха.

— Колко си благородна.

Ан пое дъх. Той наистина знаеше.

— Не. Н-не съм… ни най-малко.

Искаше да спре да трепери. Но беше толкова изнервена… а и това, че погледът му отново бе вперен в устните й, усложняваше нещата още повече.

— На колко си години, Ан? — попита изведнъж Дом.

Ан навлажни устни с език.

— На осемнадесет — отговори тя с пресипнал глас. Лъжеше.

— Изглеждаш по-млада. Много по-млада. — Той извърна глава и сега пред очите й беше само съвършеният му профил.

Ан усети как въздухът, събран в дробовете й, излиза припряно на един дъх.

— На седемнадесет съм — призна тя шепнешком.

Той рязко обърна глава към нея. Кехлибареният му поглед я прониза.

— Ти си още дете.

— Н-не! — заекна Ан. — Не с-съм! Почти на осемнадесет съм, кълна се!

— Тази вечер — грубо каза той — ти си на седемнадесет, а не на осемнадесет… просто едно дете. — Изведнъж, необяснимо защо, изражението му се смекчи. — Ще ти мине, Ан. Обещавам ти.

Тя се взря в хипнотичните му очи.

— Не. Никога няма да ми мине.