«Императори на илюзиите»

Естествено, да се довери изборът на хипермаршрут на юноша, почти дете, не бе най-правилната постъпка. Съществуваха милиони маршрути, способни да ги отведат до Те-Ка 84, и само един или два, водещи към нищото. При това нито най-опитният пилот, нито най-мощният корабен компютър биха могли да определят с помощта на логиката кои са тези пътища. Оставаше да се разчита на Нейно величество Теорията на вероятностите… и на шестото чувство. Обаче останалите пътища, безопасни и правилни, се различаваха по енергията, която изискваше минаването по тях, и по степента на износване на реаджекс-двигателя. Два напълно еднакви кораба биха служили на различни пилоти за несравнимо различни периоди от време и то само защото някои хора бяха способни да проумеят логиката на хиперпространството, а други — не.

Но на хлапака щеше да му е от полза да порасне по-бързо. Дач наблюдаваше как Томи работи с компютъра. Върху екрана, неусетно уголемил се до един метър по диагонала, пробягваха пакетите на курсовете — дълги колонки цифри, съдържащи информацията за траекторията. При желание всяка колонка можеше да бъде разгърната до пълен с числа екран или да се превърне в текст. Но Томи опитваше да работи по първичния файл и се справяше доста успешно.

Добра наследственост, нали, Къртис Ван Къртис?

Кей донякъде се забавляваше от мисълта, че навлизайки в юношеската възраст, Томи абсолютно престана да прилича на собственика на „аТан“. Сякаш всички черти на възрастния Къртис, притежавани от момчето, се размиха по време на бързото порастване и странния живот, който им се наложи да водят. Интересно, как ли изглеждаше в момента Артур? И дали двамата си приличаха?

Дач искрено се надяваше, че на малкия му клиент не му се е налагало да умира пак, но предпочиташе да си го спомня такъв, какъвто беше преди.