«Второто нашествие на марсианците ((Записки на един здравомислещ))»

Препъвайки се в куфарите, аз се добрах до бюфета и си сипах конячец, точно тогава, когато в кухнята се върна Хермиона. Тя рече, че това е лудница, че няма кому да се опреш, че мъжете тук не са мъже и жените не са жени. Че аз съм един съвсем оформен алкохолик, че Харон е турист, а Артемида — кокона, абсолютно непригодна за живота. И така нататък. Може би някой ще обясни защо трябваше да я вдигат посред нощ да подрежда куфари? Отговорих й криво-ляво и бързо се скрих в спалнята си. Всичко ме боли и със сигурност знам, че утре екземата ми пак ще се изостри. Даже вече ми се иска да се чеша, но засега се въздържам.

Към три часа земята потръпна отново. Чу се шум на много мотори и дрънкане на желязо. Оказа се, че покрай къщи минава колона военни камиони и бронетранспортьори с войска. Движеха се бавно, с угасени фарове, Миртил се лепна за един броневик, затича до него и държейки се за ръчката на люка, крещеше нещо. Не знам какво му отговориха, но когато колоната отмина и той остана сам на улицата, аз му викнах и го питах за новости. „Добре де, добре — рече Миртил. — Знаем ги ние тези маневри. Разкарват се разни тарикати за моя сметка.“ Тогава разбрах всичко окончателно: стават големи военни учения, може би даже с използуване на атомно оръжие. Струваше ли си да се вдига такава аларма! Господи, да можех да заспя спокойно сега!

Целият се чеша. И най-важното — нямам кураж да поговоря с Артемида. Не понасям прекалено личните разговори, тази интимност. И после — откъде да предполагам какво ще ми отговори?