«Да си умреш лейтенант»

— В анхилатора. — Строго заповяда лейтенантът. — Веднага. — Не беше готов да вземе най-важното решение, но все още беше командир на тези печални мъже. Те също чувствуваха това, защото тихо очакваха неговата дума. Космосът ги беше научил добре да познават кога е време да се говори и кога — да се мълчи.

— Осемнадесет кораба са твърде много за двеста и седем човека. Ще подготвим само два или три. Вие, сержант, нали сте инженер?

— Тъй вярно.

— Отлично. Ще прегледате всичкии кораби и ще изберете трите най-запазени. Преди всичко двигатели и въоръжение. Изберете си двама души.

— Джойс и Маршал.

— Да ви видя.

— Аз! Аз!

— Тъй като вече не сме армия, а само останки от армия, предоставям на всеки от вас право на избор: Земята, тилова база или Самотните. След тридесет минути — обяд. После който ще лети на Земята да дойде тук, а който ще търси оцеляла база — в съседното помещение. До тогава искам да сте решили. Ясно ли е?

Отговорът беше вяло кимване. Лейтенантът освободи хората и с отпуснати рамене се затътри към каютата си, където го чакаше почти едносантиметров слой прах, разпръснат навсякъде из кораба от повредената кондиционерна система и един малък албум с пожълтели снимки под възглавницата. Да се чисти тук бе все едно да се чистят Авгиевите обори без вода, а и без това скоро щяха да оставят това разбито корито на пламъците. Като намести респиратора, Лейтенантът вдигна завивките от койката, изчака праха да се слегне, намери албумчето и излезе.

Преди да отиде в столовата се отби в дежурната рубка — големият отсек беше почти празен — не достигаха хора да се попълни наряда на този толкова голям кораб, а другите екипажи още не бяха разпределени. Лейтенантът се разпореди за това и вече на вратата се спря:

— Капрал, извлечете касетата с дневника и бойното знаме!

— Щастливец е твоят човек, свободен е да умре където си поиска — тънко иронизира дяволът. Той се е разположил на седалката до мене, мързеливо се протяга и сладостно се прозява. Истински благоразположен чичко от провинцията, дошъл да види несретия, но все още любим племенник, да го укори с усмивка за кривиците и да го вкара в правия път. Нали разбираш, леля ти се тревожи…

Само дето чичото е с униформа на полковник, а аз не обичам дяволи. На фуражката му личат две подутини, които издават, че отдолу се крият неизманните рога с благородния блясък на полирано червено дърво.