«Артур и отмъщението на Малтазар»

Малката пчеличка се отдава на мечти, горда от находката си. Обхваща я чувство на пълно щастие. Същото това чувство й пречи да забележи огромната сянка, която бавно се надвесва над нея. Формата на сянката е кръгла, твърде ясно очертана, за да бъде от облак. Изведнъж тя нараства, чува се глух, злокобен шум и без да има време да разбере какво се случва, пчелата се оказва захлупена от една чаша. Насекомото излита в луда тревога, но веднага след това се удря в стъклената стена. Свободата е там, пчеличката я вижда през прозрачния материал, който я държи в плен. Тя пробва отново и отново, но се удря в преграда отвсякъде. Няма изход от този тесен капан. На всичкото отгоре пълното й с конфитюр коремче й пречи да се движи. Скоро въздухът започва да не стига и раят малко по малко се превръща в ад.

Изрично са я предупреждавали да не се приближава към това злокобно място. Сега вече разбира защо го назовават така. Трябваше някой да й обясни, че не самото място е опасно, а обитателите му, наричани обикновено «хора». Днес на нашата пчеличка определено не й върви, попаднала е на най-тъпия измежду тях — Арман, бащата на Артур.

Мъжът я гледа, хваната в клопката на чашата, и надава радостен вик, сякаш става въпрос за шаран с тегло цял тон. Кучето Алфред се събужда стреснато. Викът на Арман, макар и от радост, никога не вещае нищо добро. Алфред се отръсква, за да се поразсъни, и се затътря до ъгъла. Открива бащата да вие радостно в ритъма на нещо като индиански танц, вероятно в израз на победа. Сигналите обаче не са много ясни и Алфред открива друго значение в гърчовете на човека. Помисля си, че мъжът вероятно е настъпил пирон. Дори несъмнено. Макар и да е твърде усмихнат за човек, сгърчен от болка.

— Скъпа? Ела бързо! Хванах я! Хванах я! — крещи той съвсем напосоки.

Жена му се появява от отсрещния ъгъл на къщата. Стояла е свряна там и търпеливо е чакала съпругът й да й разреши да излезе.

Алфред я вижда и излайва. Не че младата жена е лоша, дори напротив, той просто не може да я познае.

Всъщност единствено съпругът й я разпознава в това чудновато облекло. Жената прилича на плашило, облечено за зимата, с нахлупен решетъчен шлем на главата, който я предпазва от пчели, но и от всичко де що лети. Дори и струйка въздух трудно ще проникне в това съоръжение.

Тя намества шлема си, за да вижда къде върви. Оказва се трудно, защото е с готварски ръкавици на ръцете.